После ме обичай...

Мълчи ми се и няма как

да кажа колко те обичам
нали ти казвах че съм прах
и все нанякъде изтичам...

... а ти не спирай  говори –
отдавна знам какво ще кажеш

мълчи ми се до теб но ти
разказвай ми до утре даже...

... да мога после да те подредя

в поредния очукан куфар
и тихо да потегля там
където с птиците тъгувам...

Нали ти казах че съм прах

и все нанякъде изтичам
мълчи ми се –  ти говори...
а после... после ме обичай!

С птиците нощем тъгувам

Нещата...

 

които не могат

да си тръгнат

от мен

са онези

без които

не мога...

                      

затова те търся по мръкване…

 

постилам ти с ласки отпивали

нежност в зори

извървяна

а дългото бавно завръщане

все още сълзи

като рана…

и стихнало в пясъка времето

пак те краде

от ръцете

не мога да бъда единствена

когато са празни

и двете…

а мръкне ли търся те в залеза

редя огърлици

от пясък…

не мога да тръгна към изгрева

в ръцете с ненужен

остатък…

 

затова те търся по мръкване

и в огледалата

дъха ти рисувам...

 

затихнал е порив в крилете ми...

 

и с птиците

нощем

 

тъгувам...

 

                            

 

 

 

 

 

 

Безсъния

Няма ни в изминалите стъпки

 

... нито в стихналите

в залеза безмълвни дни
(мигове напъпили безкръвно
вятърът на прага ми брои)
... и в онези клъстери

всред нощ

ни няма
дремят флажолети 

в петолиние
и тъгуват

ненаписани

по памет
на затихнали

в клавишите

безсъния...

 

... а е късно да те композирам

 

между редовете

в пареща утеха
в някаква измислена мелодия

в стар рефрен
захвърлен като дреха...

 

да осъмнеш с утрото в косите ми...

 

 

 

 

 

 

 

Нещо такова

В небето на отминали недели
да видиш че крилете ти ги няма
че някъде покълнали ръцете ми
подреждат маса с чай за двама...

и в струните занитена мелодия
да стича по клавишите утеха
по белите да врича пожелания
а с черните да си гради пътека...

... която да последваш в понеделник
а вторниците да зачеркнеш в календара
защото всяка сряда е причината
в четвъртък да не мога да остана

и тихичко от петък да подреждаш
до тъмно в събота следите ни
и някъде в отминали недели – 

нотирали за сетен път очите ми...

... да видиш че завинаги те нямам!

 

 

 

 

 

 

 

Безплътно...

Питат ме...

защо така...

... а аз не знам
но днес съм пясък...

с няколко измислени слова
и стъпки няколко – нататък

... към покълнали по залез кестени
към занитени по изгрев думи
към недели с вяра вплетени
в тихи сенки по между ни

в няколко посърнали утехи
с всички невървяни стъпки
днес съм пясък а по дрехите
дремят рани в плахи кръпки...

... и не мога да намеря смисъл!

... нещо в мен завинаги замлъкна...
днес съм само ситен пясък
и изтичам в теб
... безплътно...

По мярка...

 

Скъсявам се до късче неизбежност
по мярка са ми само думите
и всичките пропуснати възможности
да кажа нещо смислено на тръгване...
и вятърът навън ми е по мярка
не ме изпращай – вече съм голяма
отдавна си кроя от облак жажда...
за някога когато ще сме двама...
но днес ще се скъсявам до утеха
до няколко изсвирени поеми
до утрото до следващия петък –
по устните тъгата да отнемеш...

Тиха Коледа

                                          "На кого да разказвам пост фактум?
                                         Ще е истинска глупост:
                                         двама души и вятър.
                                         И пустош."
                                         (Павлина Гатева "Премълчаване")

 ***
Двама души и вятър и пустош
и посърнали в утрото кестени
сини гларуси стихнала дързост
да потърсиш отново ръцете ми...
и навървя си вятър снежинки
по комини притихва и стене...
някой свири по стуните с устни
татуира лика ти до мене...
и е Коледа... тиха и празна...
в бяло сгънала сини премени
в двама души и вятър и пустош
от размити до крясък предели...