Двадесет и четири...

По миглите й се прокрадва есен
отмива лятото в очите й и теб
и с мънички листенца ниже песен
звучи дъждът неканен точно в пет 

... а някъде към щест изгрява утро

до осем пие топъл шоколад 
прочита вестник и гради безмълвно
по дланите напиращия хлад... 

... по обед слиза да си купи вятър

и вее с него сплетени вини
суши си бели листи за хербарий 
и тихи многоточия дори... 

 ... и в случай че изгасне светлината

зад облаци нестихваща тъга
в един рисува слънце по стъклата
а в три изплита си дъга... 

... от сини мисли и червени нишки

завити с жълти клони бледи дни
засъхнали безлунни теменуги
в зеленото на влюбени очи...  

... и чак към четири си тръгва бавно

в ръцете си с последното кафе

по пътя всеки камък безпощадно 
раздира самотата й на две... 

... с едната половина те изпраща

до осем със последните лъчи
а другата приведена на прага
забърсва непотребните следи... 

... с които вечерта ще се завърнеш

и пак ще те сънува до към пет
когато в миглите й ще покълва есен
отмила лятото с дъжда...
... и теб...

Да те нотирам в шепот...

Не се научих да прощавам 
дори сега бездумно те мълча 
тя жаждата невинаги засища 
невинаги пречистващ е дъжда...

не се научих – всичко е до болка 
до писък до забрава до тъга 
и всеки ден по малко ме убива 
покълнала по устните вина

и знам че няма път и няма начин 
да стигна някога до твоето небе 
отдавна се отказах да закърпвам 
пречупените си от нямане криле...

и пясъчна се стичам по скалите 
не търся обич искам тишина 
и силата да те нотирам в шепот 
a после да си тръгна 
... към дома...