Ноември...

Той ноември е някак критичен
не харесва заучени роли
все му казвам да бъде различен
но не чува и с вятъра спори...

роши в клонте тъжни врабчета
разсъблича до красък липите
и Марица подгони далече...
а за тебе дори не попита...

разбесня се по струните с ярост
закърфичи в клавишите паузи
и заблъска обиден в стъклата
посред нощ – да получи аплаузи...

и не спря да надвиква колите
в свтофари заключи дъгата
и простреля от упор съня ми
с всички думи след теб – за отплата...

... затова го отпратих на запад
да посее по урвите вятър...
ти недей го търси – той е само
онзи стържещ в очите ти пясък...

През пръсти...

Заваляха пътеки безмълвно на запад
заглъхнал денят се покри – да отмине
и закърпи луната в парченца остатък
две очи с нечий образ без име...

... после дълго танцува в прозорците вятър...
и в паважа рисува отминали стъпки
някак бавно преля по ръцете ми в пясък
и се свлече в съня ми през пръсти –

да бълнувам море в шепа обич стаено
в птичи трели разпръснали мрака
заваляха пътеки безмълвно на запад...
... всеки залез след теб да дочакат...

 

 

Ако имаш две ризи...

Съблича си дрехите бавно денят
до босо превил изподрани нозе
дълго пришивах към тях кръстопът
с няколко ризи – за всеки по две...

 

... раздал се до жажда безоблачен дъжд
плахо разплисква по пода ми кръпки
някъде някога в нечия гръд
нежно покълвали с пясъчни стъпки...

 

 

и невъзможен сънят ме плете
върху постели с дъха ти пропити...
Сгънах последната риза за теб!

... после е път... и посоки за никъде...

 

 

 

 

 

 

 

Очертания...

                                                                    ... Öyle biriydi severken canımı yakan...

 

 

Понякога няма лице...
само кръпки от слънце и злато
отразява се в тях кръстопът
и напомня по малко на лято

 

... има силни до крясък ръце

и разкъсва плътта на липите
капе с дъжда и рисува нозе…

в жълти мисли без думи пропити…

***
Понякога няма лице…
и са слепи очите му нощем
в празни гнезда се прокрадва небе
подарило криле на бездомен…

 

и сънува безоблачен ден
някак тихо покълнал на прага
и разказва ми нещо за теб
и забърсва следите ти в пясъка…

 

 

 

 

 

 

 

 

До скъсване...

 

Онзи белег отляво е колкото истина
и горчи като сянка в страните
трупа нощем посоки за никъде
по первази от вятър протрити…

 

… сгъва нещо в остатък от нежност
и заглъхва в постеля от тръни
и припява с паважа по стъпките
на отминали празни години…

Онзи белег в трапчинка от рамо
изтънял по чаршафа до скъсване
като пристан избрулил въжетата

като силна прегръдка на тръгване…

 

 ... като синя тъга е...

 

 

 

 

 

 

И тя си тръгна...

... помаха набързо

погали косите ми

с цвят от малини

изплете си лодка

от падащи клони

и тръгна към теб –

да те види…

 

проплака след нея

в капчуците вятър

нестихващо пори

до тъмно вълните

избрули в ръцете ми

сетния залък

и тръгна към теб –

да те види…

 

парченца от облак

нахапа Луната

и лакомо сдъвка

отлитащи мисли

затропа на прага

с най-тежкия камък

и тръгна към теб –

да те види…

 

преляла реката

отнесе съня ми

изми бреговете

повлече мостове

от стъклено в празно

преля по очите

и тръгна към теб –

да те види…

 

и тя си отиде…

да търси монета

в остатък…

от парещи длани

 

загубих следите ù –

някъде в утрото

с нечии други…

събрани….

 

 

 

 

 

 

 

 

Прошепнато...

Вяра си нямам
нито надежда
само обич… 
закътана някъде в джоба

и с треперещи пръсти
разлиствам я вечер
като жажда
бленувана…
в скоба…

…
между четири длани
съм сгънала пламък
да ме топли…
когато сънят си отива

и не искам да бъда
ненужен остатък
по ръцете…
с които плътта си завивах…

…
имам в джоба си обич
пъстрокрила нетленна
но надежда си нямам
нито вяра дори

искам само за миг
до теб да поседна
и да слушам
гласа ти…

в зори… 

 

 

 

 

 

 

С птиците нощем тъгувам...

                                      " ... önce kuş olduk..."

Нещата...

които не могат

да си тръгнат

от мен

са онези

без които

не мога...

                      

затова те търся по мръкване…

постилам ти с ласки отпивали

нежност в зори

извървяна

а дългото бавно завръщане

все още сълзи

като рана…

и стихнало в пясъка времето

пак те краде

от ръцете

не мога да бъда единствена

когато са празни

и двете…

а мръкне ли търся те в залеза

редя огърлици

от пясък…

не мога да тръгна към изгрева

в ръцете с ненужен

остатък…

затова те търся по мръкване

и в огледалата

дъха ти рисувам...

затихнал е порив в крилете ми...

и с птиците

нощем

тъгувам...

                                   

Вричане...

Танцуваме...

за кой ли път

поставям

дланите си

в твоята ръка -

по-силно е

от вричане...

танцувам...

под шепота на

бледа синева...

разлистват се...

телата ни

и пеят

и теменужени са

ласките на вятъра...

и музика

нелюбена се лее...

излива се

на снопове тъгата ни...

танцуваме...

за кой ли път

поставям

дланите си

в твоята ръка

по-силно е

от вричане...

танцувам...

обгърнала те в тишина...

За дефинициите...

                                            "Nerdeysem gel vur beni..."

Този месец е друг...

... той разсича до празно
има думи за „сбогом”*
а ограбва безгласно
всяка ласка попила
по ъглите в съня ти 
всяка нощ всяка мисъл

обладала плътта ти...
и вали

... все вали
в ням рефрен по паважа
и нотира си нещо
по гърдите до спазъм...

в длани студ си повива
да замръзне до спомен
този месец е друг
твърде бял
.... и дъждовен...

Като вятър след буря...

Тази нощ…

… дъждът ще си тръгне от мен
ще побъбри в стъклата

с немирния вятър
ще измие на прага ми

всеки рефрен
всяка песен

преляла

по струните

в крясък… 

… ще прелее в лозите

към следващо лято –
по косите на друго момиче…

и навярно ще бърше

следите ми плахо
по паважи

от стъпки

пропити…  

И ще сгъва до тъмно

думи за после!

(… в шепи  дълго студът ще пирува)

а дъждът тази нощ

ще си тръгне от мен…   

като сън...

като вятър след буря...

Пролука...

                                        "Is all that we see or seem
                                         But a dream within a dream?"

 

                                        Edgar Allan Poe (A Dream Within A Dream)

Дори не знам защо е утро
и накъде отплаваха ръцете ти

за всичко небило е късно
а рано е да тръгна към сърцето си...

... и някъде в средата те сънувам
разпънала до крясък всички думи
заседнала в сърцето ми тъгата
навървила е пропаст помежду ни

... и ниже си самотни тихи ласки
на прага ми умислено капчукът
а не вали и само вятър
гради си от луни пролука –

да стигне до небето ми по изгрев!

Като просяк...

                                " Biz senle…
                                          Aynı yağmurdan dökülen,
                                          Ayrı dağlardan süzülen,
                                          Aynı denizde can veren nehirler gibiyiz…"
                                                                                     Cem Adrian

Тази нощ съм пришила тъгата си
по ръба на клавиши без струни
тишината е толкова истинска

че провира ръце помежду ни

и заплита в телата ни сенки

и разбирам защо е студено

и гравирам в прозорците залези

в ранно утро с дъха ти платено...

и навикнал да следваш нозете си

пак потегляш към своето „после”

нямам сили да търся сърцето си

и оставам в съня като просяк...

да люлее луната ми вятъра
пълнолико да кърпи гласа ти
по клавиши без струни тъгата ми

всяка нощ все на прага те търси...

На прицел...

Когато се прицелиш наобратно
завърта се представата за време
„завинаги!” звучи като оловото

закърпило пробойните ми денем

и восъчни са свещите в сърцето

и кървави... когато друг ги пали

когато се прицелиш наобратно

един от двама ни е залив...

и нощем акустират кораби

а бреговете още са раними...

когато се прицелиш наобратно

завинаги от теб ще си замина... 

  

Като камък...

Нагазвал ли си някога до кръв
в отминали завинаги любови
в обятия разкъсани до смърт
когато всяка фибра в теб се моли...

... и да не знаеш как да продължиш
написаното щом с ръка се трие
и трие ли се обич... а любов...
способна тишината да отмие...

... и има ли след залеза небе
и колко са пътеките към храма
когато само Той единствен Бог
заседнал е в сърцето като камък... 

До следващия в дланите ти страх...

Не ми достига утро нито вяра
а толкова секунди пропилях –
животът е надбягване с мечтите

до следващия в дланите ти страх...

... не ми достига сила нито обич –

завръщането винаги боли...

и покривите са отново пусти

и с птиците душата ми кръжи...

Не ми достига смисъл да се боря

и всичките причини да летя

завила съм крилете си с умора

и раните в душата си броя...

... и нищо че прелива като злато

прегръдката на следващия ден

с една следа след теб съм по-богата...

а ти не спирай... имам те във мен...

Не искам нищо...

Научи ли се да заспиваш нощем 

когато всеки стон е път 

когато те обгръща вятър 

по мачтите на кръстопът... 

... и давят мисли уморени 

разкъсали небето ти на две
едната половина за звездите
а другата единствено за мен...

Научи ли се... думи закъснели
замръкнали на прага те мълвят
и други устни те целуват
и в други длани те градят...

и нощем сигурно е страшно
занитена по теб да те мълча
не искам нищо само те докосвам
а утре ще си тръгна с есента...

Кафе на разсъмване...

Обичам вкуса на горещо кафе 
когато разпуква навън синева 
когато в прозорците нежно небе 
обгръща очите ми в синя тъга...

... когато по устните вятър сълзи 

и бавно в косите съня ми завива 
и стихнали в дланите бледи следи 
изгубили пътя си тихо заспиват...

... и някак забравям че вече е ден 

забравям дори че отдавна те нямам 
изплитам дъха ти в страните по мен 
от няколко стъпки танцували в пясъка...

... и сламено слънце навървя вълни 

и ниже си обич от малки черупки 
не тръгвай към утрото... нека поспи – 
след всяко кафе в мен е пусто...

Възлесто небе...

Душата ми е възлесто небе
от няколко причини да те искам
от залези и влюбено море
което тишината ми разплисква...

... и пясък е и вятър и скали
и всичките причини да остана –

от толкова неистини боли

а мостовете винаги са малко...

Душата ми е празна като плик

изпратен без адрес и без посока

и вплитам те в клавишите до вик
до следващата в дланите ти болка...

... и нищо че отдавна не вали

с една следа съм повече в косите...

душата ми е възлесто небе

завинаги заглъхнало в очите ти...

 

Двадесет и четири...

По миглите й се прокрадва есен
отмива лятото в очите й и теб
и с мънички листенца ниже песен
звучи дъждът неканен точно в пет 

... а някъде към щест изгрява утро

до осем пие топъл шоколад 
прочита вестник и гради безмълвно
по дланите напиращия хлад... 

... по обед слиза да си купи вятър

и вее с него сплетени вини
суши си бели листи за хербарий 
и тихи многоточия дори... 

 ... и в случай че изгасне светлината

зад облаци нестихваща тъга
в един рисува слънце по стъклата
а в три изплита си дъга... 

... от сини мисли и червени нишки

завити с жълти клони бледи дни
засъхнали безлунни теменуги
в зеленото на влюбени очи...  

... и чак към четири си тръгва бавно

в ръцете си с последното кафе

по пътя всеки камък безпощадно 
раздира самотата й на две... 

... с едната половина те изпраща

до осем със последните лъчи
а другата приведена на прага
забърсва непотребните следи... 

... с които вечерта ще се завърнеш

и пак ще те сънува до към пет
когато в миглите й ще покълва есен
отмила лятото с дъжда...
... и теб...

Да те нотирам в шепот...

Не се научих да прощавам 
дори сега бездумно те мълча 
тя жаждата невинаги засища 
невинаги пречистващ е дъжда...

не се научих – всичко е до болка 
до писък до забрава до тъга 
и всеки ден по малко ме убива 
покълнала по устните вина

и знам че няма път и няма начин 
да стигна някога до твоето небе 
отдавна се отказах да закърпвам 
пречупените си от нямане криле...

и пясъчна се стичам по скалите 
не търся обич искам тишина 
и силата да те нотирам в шепот 
a после да си тръгна 
... към дома...