Като просяк...

                                " Biz senle…
                                          Aynı yağmurdan dökülen,
                                          Ayrı dağlardan süzülen,
                                          Aynı denizde can veren nehirler gibiyiz…"
                                                                                     Cem Adrian

Тази нощ съм пришила тъгата си
по ръба на клавиши без струни
тишината е толкова истинска

че провира ръце помежду ни

и заплита в телата ни сенки

и разбирам защо е студено

и гравирам в прозорците залези

в ранно утро с дъха ти платено...

и навикнал да следваш нозете си

пак потегляш към своето „после”

нямам сили да търся сърцето си

и оставам в съня като просяк...

да люлее луната ми вятъра
пълнолико да кърпи гласа ти
по клавиши без струни тъгата ми

всяка нощ все на прага те търси...

На прицел...

Когато се прицелиш наобратно
завърта се представата за време
„завинаги!” звучи като оловото

закърпило пробойните ми денем

и восъчни са свещите в сърцето

и кървави... когато друг ги пали

когато се прицелиш наобратно

един от двама ни е залив...

и нощем акустират кораби

а бреговете още са раними...

когато се прицелиш наобратно

завинаги от теб ще си замина... 

  

Като камък...

Нагазвал ли си някога до кръв
в отминали завинаги любови
в обятия разкъсани до смърт
когато всяка фибра в теб се моли...

... и да не знаеш как да продължиш
написаното щом с ръка се трие
и трие ли се обич... а любов...
способна тишината да отмие...

... и има ли след залеза небе
и колко са пътеките към храма
когато само Той единствен Бог
заседнал е в сърцето като камък... 

До следващия в дланите ти страх...

Не ми достига утро нито вяра
а толкова секунди пропилях –
животът е надбягване с мечтите

до следващия в дланите ти страх...

... не ми достига сила нито обич –

завръщането винаги боли...

и покривите са отново пусти

и с птиците душата ми кръжи...

Не ми достига смисъл да се боря

и всичките причини да летя

завила съм крилете си с умора

и раните в душата си броя...

... и нищо че прелива като злато

прегръдката на следващия ден

с една следа след теб съм по-богата...

а ти не спирай... имам те във мен...

Не искам нищо...

Научи ли се да заспиваш нощем 

когато всеки стон е път 

когато те обгръща вятър 

по мачтите на кръстопът... 

... и давят мисли уморени 

разкъсали небето ти на две
едната половина за звездите
а другата единствено за мен...

Научи ли се... думи закъснели
замръкнали на прага те мълвят
и други устни те целуват
и в други длани те градят...

и нощем сигурно е страшно
занитена по теб да те мълча
не искам нищо само те докосвам
а утре ще си тръгна с есента...

Кафе на разсъмване...

Обичам вкуса на горещо кафе 
когато разпуква навън синева 
когато в прозорците нежно небе 
обгръща очите ми в синя тъга...

... когато по устните вятър сълзи 

и бавно в косите съня ми завива 
и стихнали в дланите бледи следи 
изгубили пътя си тихо заспиват...

... и някак забравям че вече е ден 

забравям дори че отдавна те нямам 
изплитам дъха ти в страните по мен 
от няколко стъпки танцували в пясъка...

... и сламено слънце навървя вълни 

и ниже си обич от малки черупки 
не тръгвай към утрото... нека поспи – 
след всяко кафе в мен е пусто...

Възлесто небе...

Душата ми е възлесто небе
от няколко причини да те искам
от залези и влюбено море
което тишината ми разплисква...

... и пясък е и вятър и скали
и всичките причини да остана –

от толкова неистини боли

а мостовете винаги са малко...

Душата ми е празна като плик

изпратен без адрес и без посока

и вплитам те в клавишите до вик
до следващата в дланите ти болка...

... и нищо че отдавна не вали

с една следа съм повече в косите...

душата ми е възлесто небе

завинаги заглъхнало в очите ти...