Онзи белег отляво е колкото истина
и горчи като сянка в страните
трупа нощем посоки за никъде
по первази от вятър протрити…
и горчи като сянка в страните
трупа нощем посоки за никъде
по первази от вятър протрити…
… сгъва нещо в остатък от нежност
и заглъхва в постеля от тръни
и припява с паважа по стъпките
на отминали празни години…
и заглъхва в постеля от тръни
и припява с паважа по стъпките
на отминали празни години…
Онзи белег в трапчинка от рамо
изтънял по чаршафа до скъсване
като пристан избрулил въжетата
като силна прегръдка на тръгване…
... като синя тъга е...
Ох, че хубаво! <333
ОтговорИзтриванеБлагодаря! :)
ОтговорИзтриванеТръгването е избор. Всичко е избор. Съзнателен. Препрочитам стиховете, за кой ли път...
ОтговорИзтриване... така е!
ОтговорИзтриванеЗа съжаление, понякога е необратим!
Необратимо...звучи като затворена врата, като болка. А всичко, което си отива от нас освобождава място за нещо по-красиво, за нещо, което повече заслужаваме. За нещо по-синьо! :)
ОтговорИзтриване... освен ако не сме го пуснали все още...
ОтговорИзтриванеБлагодаря!
Белезите ни са от невъзможността ни да пускаме. Минават, заздравяват раните, а белегът - там. Да напомня. Понякога се чудя защо толкова настояваме да помним. Поне аз, де. Че чак ми става безпътно.
ОтговорИзтриванеПрекрасен стих, Бети! И емоцията.
И на мен ми е безпътно, Рали, но не пускам...
ОтговорИзтриванеНещата, които не могат да си тръгнат от мен, са онези, без които не мога...
Благодаря ти!