После ме обичай...

Мълчи ми се и няма как

да кажа колко те обичам
нали ти казвах че съм прах
и все нанякъде изтичам...

... а ти не спирай  говори –
отдавна знам какво ще кажеш

мълчи ми се до теб но ти
разказвай ми до утре даже...

... да мога после да те подредя

в поредния очукан куфар
и тихо да потегля там
където с птиците тъгувам...

Нали ти казах че съм прах

и все нанякъде изтичам
мълчи ми се –  ти говори...
а после... после ме обичай!

С птиците нощем тъгувам

Нещата...

 

които не могат

да си тръгнат

от мен

са онези

без които

не мога...

                      

затова те търся по мръкване…

 

постилам ти с ласки отпивали

нежност в зори

извървяна

а дългото бавно завръщане

все още сълзи

като рана…

и стихнало в пясъка времето

пак те краде

от ръцете

не мога да бъда единствена

когато са празни

и двете…

а мръкне ли търся те в залеза

редя огърлици

от пясък…

не мога да тръгна към изгрева

в ръцете с ненужен

остатък…

 

затова те търся по мръкване

и в огледалата

дъха ти рисувам...

 

затихнал е порив в крилете ми...

 

и с птиците

нощем

 

тъгувам...

 

                            

 

 

 

 

 

 

Безсъния

Няма ни в изминалите стъпки

 

... нито в стихналите

в залеза безмълвни дни
(мигове напъпили безкръвно
вятърът на прага ми брои)
... и в онези клъстери

всред нощ

ни няма
дремят флажолети 

в петолиние
и тъгуват

ненаписани

по памет
на затихнали

в клавишите

безсъния...

 

... а е късно да те композирам

 

между редовете

в пареща утеха
в някаква измислена мелодия

в стар рефрен
захвърлен като дреха...

 

да осъмнеш с утрото в косите ми...

 

 

 

 

 

 

 

Нещо такова

В небето на отминали недели
да видиш че крилете ти ги няма
че някъде покълнали ръцете ми
подреждат маса с чай за двама...

и в струните занитена мелодия
да стича по клавишите утеха
по белите да врича пожелания
а с черните да си гради пътека...

... която да последваш в понеделник
а вторниците да зачеркнеш в календара
защото всяка сряда е причината
в четвъртък да не мога да остана

и тихичко от петък да подреждаш
до тъмно в събота следите ни
и някъде в отминали недели – 

нотирали за сетен път очите ми...

... да видиш че завинаги те нямам!

 

 

 

 

 

 

 

Безплътно...

Питат ме...

защо така...

... а аз не знам
но днес съм пясък...

с няколко измислени слова
и стъпки няколко – нататък

... към покълнали по залез кестени
към занитени по изгрев думи
към недели с вяра вплетени
в тихи сенки по между ни

в няколко посърнали утехи
с всички невървяни стъпки
днес съм пясък а по дрехите
дремят рани в плахи кръпки...

... и не мога да намеря смисъл!

... нещо в мен завинаги замлъкна...
днес съм само ситен пясък
и изтичам в теб
... безплътно...

По мярка...

 

Скъсявам се до късче неизбежност
по мярка са ми само думите
и всичките пропуснати възможности
да кажа нещо смислено на тръгване...
и вятърът навън ми е по мярка
не ме изпращай – вече съм голяма
отдавна си кроя от облак жажда...
за някога когато ще сме двама...
но днес ще се скъсявам до утеха
до няколко изсвирени поеми
до утрото до следващия петък –
по устните тъгата да отнемеш...

Тиха Коледа

                                          "На кого да разказвам пост фактум?
                                         Ще е истинска глупост:
                                         двама души и вятър.
                                         И пустош."
                                         (Павлина Гатева "Премълчаване")

 ***
Двама души и вятър и пустош
и посърнали в утрото кестени
сини гларуси стихнала дързост
да потърсиш отново ръцете ми...
и навървя си вятър снежинки
по комини притихва и стене...
някой свири по стуните с устни
татуира лика ти до мене...
и е Коледа... тиха и празна...
в бяло сгънала сини премени
в двама души и вятър и пустош
от размити до крясък предели...

Ноември...

Той ноември е някак критичен
не харесва заучени роли
все му казвам да бъде различен
но не чува и с вятъра спори...

роши в клонте тъжни врабчета
разсъблича до красък липите
и Марица подгони далече...
а за тебе дори не попита...

разбесня се по струните с ярост
закърфичи в клавишите паузи
и заблъска обиден в стъклата
посред нощ – да получи аплаузи...

и не спря да надвиква колите
в свтофари заключи дъгата
и простреля от упор съня ми
с всички думи след теб – за отплата...

... затова го отпратих на запад
да посее по урвите вятър...
ти недей го търси – той е само
онзи стържещ в очите ти пясък...

През пръсти...

Заваляха пътеки безмълвно на запад
заглъхнал денят се покри – да отмине
и закърпи луната в парченца остатък
две очи с нечий образ без име...

... после дълго танцува в прозорците вятър...
и в паважа рисува отминали стъпки
някак бавно преля по ръцете ми в пясък
и се свлече в съня ми през пръсти –

да бълнувам море в шепа обич стаено
в птичи трели разпръснали мрака
заваляха пътеки безмълвно на запад...
... всеки залез след теб да дочакат...

 

 

Ако имаш две ризи...

Съблича си дрехите бавно денят
до босо превил изподрани нозе
дълго пришивах към тях кръстопът
с няколко ризи – за всеки по две...

 

... раздал се до жажда безоблачен дъжд
плахо разплисква по пода ми кръпки
някъде някога в нечия гръд
нежно покълвали с пясъчни стъпки...

 

 

и невъзможен сънят ме плете
върху постели с дъха ти пропити...
Сгънах последната риза за теб!

... после е път... и посоки за никъде...

 

 

 

 

 

 

 

Очертания...

                                                                    ... Öyle biriydi severken canımı yakan...

 

 

Понякога няма лице...
само кръпки от слънце и злато
отразява се в тях кръстопът
и напомня по малко на лято

 

... има силни до крясък ръце

и разкъсва плътта на липите
капе с дъжда и рисува нозе…

в жълти мисли без думи пропити…

***
Понякога няма лице…
и са слепи очите му нощем
в празни гнезда се прокрадва небе
подарило криле на бездомен…

 

и сънува безоблачен ден
някак тихо покълнал на прага
и разказва ми нещо за теб
и забърсва следите ти в пясъка…

 

 

 

 

 

 

 

 

До скъсване...

 

Онзи белег отляво е колкото истина
и горчи като сянка в страните
трупа нощем посоки за никъде
по первази от вятър протрити…

 

… сгъва нещо в остатък от нежност
и заглъхва в постеля от тръни
и припява с паважа по стъпките
на отминали празни години…

Онзи белег в трапчинка от рамо
изтънял по чаршафа до скъсване
като пристан избрулил въжетата

като силна прегръдка на тръгване…

 

 ... като синя тъга е...

 

 

 

 

 

 

И тя си тръгна...

... помаха набързо

погали косите ми

с цвят от малини

изплете си лодка

от падащи клони

и тръгна към теб –

да те види…

 

проплака след нея

в капчуците вятър

нестихващо пори

до тъмно вълните

избрули в ръцете ми

сетния залък

и тръгна към теб –

да те види…

 

парченца от облак

нахапа Луната

и лакомо сдъвка

отлитащи мисли

затропа на прага

с най-тежкия камък

и тръгна към теб –

да те види…

 

преляла реката

отнесе съня ми

изми бреговете

повлече мостове

от стъклено в празно

преля по очите

и тръгна към теб –

да те види…

 

и тя си отиде…

да търси монета

в остатък…

от парещи длани

 

загубих следите ù –

някъде в утрото

с нечии други…

събрани….

 

 

 

 

 

 

 

 

Прошепнато...

Вяра си нямам
нито надежда
само обич… 
закътана някъде в джоба

и с треперещи пръсти
разлиствам я вечер
като жажда
бленувана…
в скоба…

…
между четири длани
съм сгънала пламък
да ме топли…
когато сънят си отива

и не искам да бъда
ненужен остатък
по ръцете…
с които плътта си завивах…

…
имам в джоба си обич
пъстрокрила нетленна
но надежда си нямам
нито вяра дори

искам само за миг
до теб да поседна
и да слушам
гласа ти…

в зори… 

 

 

 

 

 

 

С птиците нощем тъгувам...

                                      " ... önce kuş olduk..."

Нещата...

които не могат

да си тръгнат

от мен

са онези

без които

не мога...

                      

затова те търся по мръкване…

постилам ти с ласки отпивали

нежност в зори

извървяна

а дългото бавно завръщане

все още сълзи

като рана…

и стихнало в пясъка времето

пак те краде

от ръцете

не мога да бъда единствена

когато са празни

и двете…

а мръкне ли търся те в залеза

редя огърлици

от пясък…

не мога да тръгна към изгрева

в ръцете с ненужен

остатък…

затова те търся по мръкване

и в огледалата

дъха ти рисувам...

затихнал е порив в крилете ми...

и с птиците

нощем

тъгувам...

                                   

Вричане...

Танцуваме...

за кой ли път

поставям

дланите си

в твоята ръка -

по-силно е

от вричане...

танцувам...

под шепота на

бледа синева...

разлистват се...

телата ни

и пеят

и теменужени са

ласките на вятъра...

и музика

нелюбена се лее...

излива се

на снопове тъгата ни...

танцуваме...

за кой ли път

поставям

дланите си

в твоята ръка

по-силно е

от вричане...

танцувам...

обгърнала те в тишина...

За дефинициите...

                                            "Nerdeysem gel vur beni..."

Този месец е друг...

... той разсича до празно
има думи за „сбогом”*
а ограбва безгласно
всяка ласка попила
по ъглите в съня ти 
всяка нощ всяка мисъл

обладала плътта ти...
и вали

... все вали
в ням рефрен по паважа
и нотира си нещо
по гърдите до спазъм...

в длани студ си повива
да замръзне до спомен
този месец е друг
твърде бял
.... и дъждовен...

Като вятър след буря...

Тази нощ…

… дъждът ще си тръгне от мен
ще побъбри в стъклата

с немирния вятър
ще измие на прага ми

всеки рефрен
всяка песен

преляла

по струните

в крясък… 

… ще прелее в лозите

към следващо лято –
по косите на друго момиче…

и навярно ще бърше

следите ми плахо
по паважи

от стъпки

пропити…  

И ще сгъва до тъмно

думи за после!

(… в шепи  дълго студът ще пирува)

а дъждът тази нощ

ще си тръгне от мен…   

като сън...

като вятър след буря...

Пролука...

                                        "Is all that we see or seem
                                         But a dream within a dream?"

 

                                        Edgar Allan Poe (A Dream Within A Dream)

Дори не знам защо е утро
и накъде отплаваха ръцете ти

за всичко небило е късно
а рано е да тръгна към сърцето си...

... и някъде в средата те сънувам
разпънала до крясък всички думи
заседнала в сърцето ми тъгата
навървила е пропаст помежду ни

... и ниже си самотни тихи ласки
на прага ми умислено капчукът
а не вали и само вятър
гради си от луни пролука –

да стигне до небето ми по изгрев!

Като просяк...

                                " Biz senle…
                                          Aynı yağmurdan dökülen,
                                          Ayrı dağlardan süzülen,
                                          Aynı denizde can veren nehirler gibiyiz…"
                                                                                     Cem Adrian

Тази нощ съм пришила тъгата си
по ръба на клавиши без струни
тишината е толкова истинска

че провира ръце помежду ни

и заплита в телата ни сенки

и разбирам защо е студено

и гравирам в прозорците залези

в ранно утро с дъха ти платено...

и навикнал да следваш нозете си

пак потегляш към своето „после”

нямам сили да търся сърцето си

и оставам в съня като просяк...

да люлее луната ми вятъра
пълнолико да кърпи гласа ти
по клавиши без струни тъгата ми

всяка нощ все на прага те търси...